Забелязвам тенденция. Тя не е от скоро. Коментират се стотиците негативни аспекти в България. Като се започне от дупките и боклука, мине се през футбола и се завърши с децата лишени от родителски грижи. Толкова много коментатори, наблюдатели и анализатори. И все с критика. Най-лесно е да се пише и алармира на дадена тема. Зад буквите никой не може да те види обаче. Може да си против порнографията, а да сърфираш из такива сайтове. Да критикуваш чистотата в града, а да си изтръскваш пепелника през прозореца. Може да се жалваш от липсата на грижа за старите хора, а да не си телефонирала на родителите си от години.

Опитвам се да поствям прожектора към себе си. Да се запитвам какви са моите действия спрямо обсъжданата тема. Защото, ако няма практическо измерение на блог коментарите, ние само си щтракаме по клавиатурите.

Ето и менението на един друг критик Антон Его от филма “Рататуй” : „В много аспекти, работата на критика е лесна. Рискуваме съвсем малко, а се наслаждаваме на позиция на надмощие. Надмощие над тези, които предоставят себе си и своята работа на волята на нашата оценка. Ние, критиците приветстваме негативната критика, която често можем да поднесем под забавна форма – за писане и четене. Но горчивата истина, пред която сме изправени е в глобален мащаб! И най-обикновенният боклук струва повече, отколкото нашата критика порицаваща липсата на качество. За щастие има моменти, когато критикът действително поема риск – при откриването и защитаването на новаторство. Светът често се отнася грубо с новите таланти, новите творения и новите приятели.”

снимки:

http://www.wishfulthinking.co.uk/blog/wp-content/criticspage.jpg

http://disney.go.com/disneyvideos/animatedfilms/ratatouille/