В рамките на 2 седмици, няколко пъти посещавам летище София. Посрещам приятели, баща ми. Стоя в терминала за пристигащи, заедно с десетки други хора. Всеки чака някой друг, който каца на българска земя.

И ето … отварят се плъзгащите се врати.

Излизат хора, дърпащи след себе си чанти и куфари. Раници и колички, пълни с преживявания, емоции и натрупан жизнен опит. Повечето навлизащи в българската действителност имат изморен вид. Изминали са часове на летене във въздуха, стоене на една седалка, преминаване през формалности за багажа, да не забравяме и часовата разлика …

Но изведнъж, за броени секунди се получава метаморфоза! Промяна в стойката и изражението на човека. След няколко несигурни крачи в търсене на позната физиономия, очите попадат на роднина или любим човек. Погледът среща приятелска усмивка …

Намръщеното лице – моментално грейва. Краищата на устните се отдалечават на максимално разстояние, формирайки широка усмивка. Следва прегръдка. Целувка. Нежни думи, чакащи да бъдат изречени толкова отдавна…

Кой твърди, че няма любов в днешно време?! Просто идете на летището и ще видите, че любовта е навсякъде около нас…