Приключението ми „Маратон Атина“ не започва от град Маратон. Всъщност започва в един от най-горещите дни на Август 2017г., след състезание по планинско бягане до връх Руен. На слизане от Осогово планина се заговорихме с група от участниците за бъдещите „творчески планове“. Тогава Александър Станилов, с пламък в очите ми разказа за атмосферата при финала на маратона в Атина. Това е амфитеатрален стадион от мрамор, където са били първите модерни олимпийски игри през 1896 г. Участниците завършват под аплодисментите на публиката, за града това е празник и всички празнуват победата на духа над тялото.
Легендата от 490 г. пр. Хр. за вестоносеца Фидипид, който носи новината за победа при битката при Маратон до атиняните, се използва от гърците умело.Те са със съзнанието на древен народ, който дори е дал началото на маратонското бягане.
Маршрутът, трасето, историята, денивелацията, топлото време и топлата публика правят състезанието наистина специално. Ето на този сайт има подробно историческо описание. Така естествено, в подготовката за приключението влизаш постепенно във филма. Да, наистина има няколко филмови продукции, които засягат темата за маратона…
С големи очаквания, мечти и предположения как бих се представил, пристигнах в Атина. Два дни предварително – вместо за аклиматизация, бяха използвани за бизнес срещи и разходка из улиците на Атина. Слънцето на съботния ден, бе примамило всички да са навън: на кафе, на обяд, на разходка, на пазар, за снимки, по задачи. Сякаш тесните улици на центъра бяха разтегливи и поглъщаха тълпата народ. Една тренировка за наплива от хора в неделя по трасето : )
Това не е първото ми състезание в чужбина, нито е най-продължителното, в което съм участвал, но предстартовата треска ме обзе. Повтарях си, че не трябва да се хвърлям на всяка цена, че трябва да се забавлявам и наслаждавам. Изготвих си оптимистичен и реалистичен план, както и план C. Бях подготвен и с контролни времена през 3 километра, за да следя да не избързвам от рано, преди да са дошли баирите. Някои споменават 500 м. общо изкачване, други 350 метра. Запушеният ми нос от няколко дни, също ме притесняваше.
Експо изложението, от където си взимаш стартовия номер и фланелката бе отлично организирано и подредено. Десетки световни марки с продукти, местни организации, общините покрай които минава трасето създадоха много надъхваща атмосфера. Там прожектираха и маршрута, видео заснето с автомобил, където се виждат и изкачванията в метри. Не изглеждаше толкова страшно, просто е постоянно и продължително. А и както повечето активно спортуващи знаят – понякога спусканията може и да са по-голямо предизвикателство…
Преди състезанието
Всички се съобразяват, проявяват разбиране към хората с торбички с логото на маратона. Дори хотелите организират ранна закуска за своите гости-маратонци. Автобуси от няколко точки на града от 05:30 ч. сутринта извозват участниците до град Маратон. Но, докато се придвижа до най-близкия площад се оказа, че съм изпуснал последния автобус за 5 минути. С няколко литовци и една южно африканка започнахме нервно да се оглеждаме за отворен автобус измежду десетките паркирани и затворени. За щастие се появи служител от организаторите, който ни настани в златист автобус. Така само с 4 пасажери се отправихме на 45 км. пътуване из затворените улици на област Атина. Организаторите учтиво съветват 1 час преди старта трябва да си на линия. Затова поглеждах часовника от време на време и за щастие благополучно пристигнахме.
Едно море от разноцветни фланелки се е събрало преди старта. Всеки прави нещо: снима се, приказва си с приятели, загрява, тича, закусва, ходи до тоалетна 🙂 А във въздуха се носи надъхваща песен от филма „Роки“. Полето на Маратон е заобиколено от всякъде от възвишения и някак естествено си представяш каква е била битката с персийците преди 2500 години.
Маратон > Атина
Организторите определиха да съм в последната 11 група. Знаех предварително, че ще трябва да се промушвам между много хора, докато настигам и изпреварвам изоставащите. Това бе и основното предизвикателство да лавирам от ляво и от дясно, главно по тротоара, поради невъзможност да мина през стената от плътно наредени хора пред мен. На 5 км. маршрутът завива покрай монумент- могила в чест на падналите войници. Тогава видях реката от участници, стартирали половин час преди мен и осъзнах, че няма да се справя с предвиденото първоначално темпо. Вече изоставах почти с минута на всеки километър. До 10 километър изоставането продължаваше да расте.
В някои от градчетата, където минава маршрута има организирани празненства, състезания за деца. Втората неделя на Ноември хората превръщат в традиция да поздравяват тичащите, да им покажат добрина и гостоприемство. 18 750 регистрирали се участници, в допълнение към близките на участниците – това е сериозен приход за икономиката на област Атина.
Достигайки до Неа Макри обаче, атмосферата бе различна. Там през лятото пожарите отнеха живота на 99 души. Затова организаторите бяха раздали зелени бъфове, които да покажат символично „хилядите зелени дървета“ на надеждата за по-добро бъдеще. Жителите на градчето също се бяха подготвили с черни фланелки с надпис: „Никога няма да забравим – 99“. Докато тичаш, в дясно покрай теб виждаш все още изгорелите дървета, склонове и къщи. След малко те посрещат събралите се жители, които аплодират и насърчават бегачите. Една вълна на съпричастност те залива и засяда някъде около гърлото ти. Имах сили само да вдигна ръка в знак на благодарност и съчувствие към тези хора.
Ноемврийското слънце ме изненада неприятно. Едно нещо е да се припичаш на полянка в състояние на почивка. Друго нещо е да тичаш на асфалт с още хиляди хора, докато катериш възвишения, опитваш се да изпреварваш изоставащи и си следиш темпото на часовника. Не се оплаквам – нали това е част от причината да съм на пътя към Атина!
На всеки километър се обливах с вода, хапнах няколко пъти банани, ползвах 2 гела. Заговорих се за минута с румънец, поздравих финландка, няколко сърби и шведи. През повечето от времето не съм приказвал с никого в опит да се концентрирам върху темпото си. Това е и слабостта ми: все още не мога да различавам ясно разлика от 20-30 секунди в темпото. Това на дълги разстояния е особено важно. Успокоявах се, че ще мога да наваксам закъснението от 12 минути от оптимистичния ми план при спускането на последните 12 км.
Започна плавно изкачване и леко спускане след 20ия километър и отново бях изненадан, че се движа по-бавно от предвиденото. Но истината е брутално ясна: да тренираш по асфалтовите възвишения в Южния парк в София е лесно. Тук на оригиналния маршрут на маратона, е значително по-трудно. Може би се разсейвах и от разноцветните фланелки, които бяха пред мен. Подминавайки хора се заглеждах по надписите в опит да разбера от къде са. Другото ми забавяне бе в малките градове. Как да подминеш протегнати детски ръчички, които с трепет очакват да ги поздравиш. Понякога даже родителите се радваха повече заради това, че децата им се докосват до силната воля и постоянство на маратонците.
Най- стръмното изкачване след 30км. не ми се стори толкова страшно. Дали защото се бях подготвил мислено предварително или защото бях заредил с гел преди това… Тогава се поздравихме с двама от българската група. Започнах да се спускам към центъра на Атина и вече ми беше ясно, че не мога да поддържам исканото от мен темпо. Все пак предвижването ми не бе бавно. Това, че предимно настигах маратонци, а по-малко ме подминаваха го доказваше.
Пресметнах грубо предстоящите последни 10 км. за 50 минути и се концентрирах. През няколко минути поглеждах километража и всичко започна да ми се струва протяжно бавно. Не бих казал досадно, но вече бях във фазата: „Няма ли да свършваме най-накрая“. Бях предупреден за последните 2 изкачвания от около 200 метра дължина и въпреки това се поизмъчих. В последните няколко километра зачестиха близки на гръцките участници. Прегръдките, целувките и веселите викове бяха ясен сигнал, че финалната линия може да се помирише.
На един завой изскочи малко момче на 30ина метра пред мен с викове пред баща си. Сграбчи го за ръката и го поведе напористо към майка му. Бащата едва прекъсна ритъма си, но с благосклонна усмивка последва сина си. Беше толкова мила картина, а може би защото момчето приличаше на моето дете, но пораснал, в мен емоциите се надигнаха. Бях чувал за плач от радост и напиращи крайни емоции на ултрамаратонци, но лично аз не го бях изпитвал. От някакви тонколони пуснаха и лирична балада и сълзите ми потекоха. Тичам и рева! Стотина метра зрителите са си мислели, че плача защото ми е зле. Всъщност плачех от умиление. Заради това, че съм толкова привилегирован да имам семейство, да имам син, който ще порастне, надявам се с любов към спорта, планината и родината си. Щастлив бях, че имах възможност да се потопя в морето от маратонци, да бъда един от тях, да бъда малка частичка от пътя към Атина. Както каза и човекът от рецепцията в хотела: „Това е специален ден за теб. Наслаждавай му се!“
Последният километър го пробягах със сърцето си. Само на инат, на воля и на желание най-накрая да стигна до този стадион от мрамор! Кадрите ми бяха познати от видео клиповете в интернет и затова може би не бях толкова впечатлен от завоя и изникващия стадион зад него. Силна музика, не можеш да си чуеш думите, затова изкрещях от радост.
Публиката се е подредила около финалната линия, но и размерите на стадиона са си големи. Вдигнах победоносно ръце, доволен най-вече, че завършвам здрав. Контузия би била висока цена, за няколко минути по-добро време.
Бях със смесени чувства относно времето от 3:40 часа. Това бе реалистичния ми план, а знаете човешката природа. Вместо да се зарадвам на постигнатото, тихичко се прокрадваха мислите: „Можеше и по-добре“. След 1-2 минути на освестяване и бавно пристъпване заради изстиващите мускули ми стана ясно, че в последните километри бях дал всичко от себе си.
Изводи
– Вярно е, че това е един от най-тежките маратони в Европа. Такива изкачвания на тази дистанция, в комплект с топлото време рядко се срещат.
– Влизаш напълно в атмосферата и историята на състезанието. Помагат за това и публиката и географските дадености и самите маратонци.
– Големият брой участници, забавя движението и трябват допълнителни усилия за темпо още в първата третина на маршрута.
– Лично най-добро постижение – 58 минути подобрение за 1 година на маратонска дистанция! Това е голям напредък и се дължи на редовни тренировки и много тактика за поддържане на постоянно темпо дълго време.
– Горещо препоръчвам на тези, които все още се двоумят относно Маратон Атина, да се запишат догодина 😉
Благодарности
Огромни благодарности за треньора Петър Петров. Тренер, твоето търпение, постоянство и желание за работа са пример за мен! Благодаря ти, че въпреки моята слаба техника не се предаваш : ) Благодаря и на треньор Деян Атанасов за нововъведените упражнения и програми. Очевидно дават добри резултати…
Благодаря и на теб, че стигна до последните редове. Надявам се този разказ да те е насърчил. Дори да не посетиш Атина, то поне да мечтаеш и да работиш за постигането на мечтите си. Животът е толкова кратък, за да съжаляваме за нещата, които не сме направили…
До скоро!
………………………..
Петър Рашев е на 37 г. от София. Съпруг и баща, тича за удоволствие. Основател е на спедиторска фирма Скандинавия Лоджистикс ЕООД. В спортна академия Азимут от година и половина.
Петър Рашев 
